Виното винаги е било важна част от живота на българския народ. Както в миналото, така и днес, то продължава да е не просто поминък, но и част от културата и традициите на страната.
България заема твърде специално място в европейската история на виното. Според антични автори култът към Дионис в елинистичния свят произхожда от земите на Древна Тракия. Виното е важна част от образа на старите траки. В Омировия епос те са представени като красиви и храбри мъже, които се бият върху богато украсени със злато и сребро колесници, носят “оръжия златни, огромни и дивни”, яздят “ бързобеги като вихър “ коне и пият тъмно „неразредено” вино в красиви чаши.
Като се има предвид особената ритуална ценност на виното в Древна Тракия, става ясно защо именно в нейните земи са намерени толкова много скъпоценни съдове. Над 180 златни и сребърни фиали, повече от половината открити в целия античен свят, произхождат от тракийски територии. При много от тях в украсата присъства като мотив и веселият бог на виното Дионис. Тази явно високо развита лозаро-винарска култура е отразена и в множество други паметници – оброчни плочи, барелефи, рисувани съдове и монети с лозарски и винарски сюжети, открити във всички краища на България. Изглежда още в тракийско време е започнало култивирането на някои стари местни сортове като Памид, Мискет, Димят, Гъмза, Мавруд и Широка Мелнишка лоза.
Античната лозаро-винарска традиция, която славяни и прабългари са заварили сред елинизираното, а в последствие и романизирано тракийско население на Балканите през VІ – VІІ век, естествено се е вписало в живота на средновековната българска държава.
Приемането на християнството през 864 г. е било нов стимул за развитието на лозарството. То се превръща в насърчаван от държавата икономически отрасъл. През целия период от ІХ до края на ХІV век виното в историческите извори се споменава като неизменен знак за благополучие. И в България, както в Западна Европа, първите създатели на известни стандарти в производството на вино са били някои манастири, които са търгували с вино. Винарските преси не са били използвани през Средновековието в България виното се произвежда и съхранява в дървени каци и бъчви, както и в керамични питоси и делви. Познатата от Западна Европа практика на вкопаните в земята изби, в които вината лагеруват, у нас не е била широко разпространена. По-често вината са се съхранявали в споменатите питоси и делви, заровени в земята по традиция, наследена от Античността.
България е под турско робство от ХV до ХІХ век. Представа за действителното състояние на българското винарство от този период дават предимно западноевропейски – дипломати, търговци, военнопленници или просто авантюристи, озовали се по един или друг повод в Европейска Турция.

От средата на ХVІІІ в. се забелязва известен възход в българското винарство. Производството силно се увеличава и вино дори се изнася. От началото на ХІХ век все по-често се срещат окуражителни оценки за българското вино. Възрожденският интерес към винарството достига своя апогей през 1873 г., когато Григор Начович издава във Виена първото българско “Ръководство за правене на вино”. То е много модерно за времето си четиво и включва подробни наставления за избор на лозе, садене, торене, както и важни технологични съвети за отделяне на сока от люспите и чепките.
Освобождението на България заварва лозарството в добро състояние. Според някои статистики площите са били между 850 000 дка и 1 млн. дка. Скоро след това филоксерата стига и до българските земи и постепенно започва да унищожава старите насаждения и до 1919 г. те намаляват до 45 000 ха и едва през 1938 г. са възстановени в обема до нашествието на филоксерата.
До края на Първата световна война винопроизводството в България е насочено изключително към вътрешния пазар. Лозарството е все така силно раздробено. Около 55% от домакинството в страната гледат лозя и произвеждат вино. Масовата продукция е от бели и червени купажи, а партиди с по-добре изразена собствена регионална физиономия се произвеждат единствено в някои традиционно винарски селища като Мелник, Асеновград, Сухиндол, Сливен, Перущица, Крабунар и др.
Сортовата структура на лозята през 30-те годни по данни на сп. “Лозарски преглед” включва предимно Памид (46%), Гъмза (15%), Мискет (6,3%), Сензо (2,5%), Мавруд (0,5%), Широка мелнишка лоза (1%) и около 29% други сортове.

През 50-те години на 20 век винопроизводството у нас става държавен монопол. Колективизацията в селското стопанство води до уедряване на лозовите насаждения и до постепенно създаване на едносортови масиви, което е условие за постигане на стандарт и ръст в качеството.
През 60-те и 70-те години на 20 век българската винарска индустрия се ориентира изключително към огромния пазар в Съветския съюз и страните от Източния блок. Тогава се строят много от големите винзаводи с възможност за преработване до 50 000 т грозде. Твърде широко разпространение получава грузинският сорт Ркацители, който заема близо 40% от белите винени сортове лозя. Едновременно с това започва засаждан на Каберне Совиньон и Мерло. В по-ограничен мащаб се въвеждат и качествени бели сортове – Мускат Отонел, Шардоне, Совиньон блан, Траминер. През 1990 г. лозята в България са около 2 млн. дка, от които 1,5 млн. дка са винени.
През 1991 г. е премахнат спиртният монопол и през следващите години всички винарски изби са приватизирани.
Българското вино става добре известно и атрактивно в Западна Европа (главно Великобритания) много преди падането на Берлинската стена. През 80-те години на 20-ти век българските Каберне и Мерло са популярни поради доброто съотношение на качество и цена.